Лицата от протестите

Лицата от протестите съсипаха протестите. Като от глутница кучета,  изскочиха от нищото озъбени и гладни. Но с характери. И когато ги попитат: „Кои сте вие и за какво се борите?“, отговарят – „Ние сме вие. За народа!“. А липсата на ясна визия и размазаните от мизерия идеали отчаяха хората. Кой ще води масите? Масите възторжено се радват и обичат революциите. Настава нова битка за власт. Вечната битка! А угнетените се самозапалиха и самонаказаха. Виновни ли бяха, че просто разбраха, че няма случайни подбуди?
Лицата на протестите ми действат депресиращо. Искат да оправят къщата, да изтупат старите мръсни черги и да изхвърлят боклука. И някак неусетно за самите тях, започват да трупат мръсотия в себе си. Дръзките стремежи за нови истини отварят пропасти, в които тихичко се настаняват омразата и алчността, а преди това там вече се е настанила паниката, която заслепява. И говорят ли говорят…популистите. Докога ще гледаме радио и ще слушаме театър?
Празно е. Задушно е. Тясно е. Тъмно е.
Въпрос на ПР и стратегия, и настръхнали четини.
Господарят е дръзновен и не е жител на планетата. Но се оправя добре с псетата.

Днес сме 20.06.2013 година.
Изминаха три месеца от…защо ли ми звучи като некролог?
Хората отново протестират. Днес е седмия ден. Хората са млади, образовани и интелигентни граждани на България. Хората, които протестираха през март бяха същите, но изглеждаха отчаяни и сякаш по-свирепи. Сега,те излизат на улицата не защото са притиснати до стената, а защото най-после разбраха, че стената не съществува. Излизат на улицата защото искат да имат нормален живот в собствената си родина. Защото искат тук да отгледат, възпитат и изучат децата си. Защото искат тук, в родината, да се чувстват достойни хора. Хора, които могат да си позволят елементарни битови и човешки неща.
Сега, облечените във власт освирепяха…Дори не приличат на хора.
Неверятно е, как властимащите не чуват, не чувстват, не виждат. Просто са като зомбирани и обсебени от собственото си величие. Нямат грам достойнство.
Знаете ли на какво ми приличат като ги гледам и слушам по телевизията? Представете си две кучета и един дълъг кокал. Кокала е много апетитен. Доста е оглозган и омършавял, но това е само привидно. И тия две свирепи кучета (всъщност са повече…), здраво са наръфали кокала. Представете си сега гадните лиги, огромните зъби и кървясали очи. Гнусно е…За тези, за които се заклеваха сега са глухи. Здраво дърпат в двете посоки и не пускат. Народа се опитва да ги разтърве, крещи и вика насреща. Напразно. Ако кучетата обърнат поглед към хората, ще изтърват кокала. Мисията е невъзможна…
Нека ви припомня „Приказка за стълбата“ на Смирненски:

„Кой си ти?“ – попита го Дяволът.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие…“
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
„Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
„О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“
Дяволът се усмихна:
„Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“
„Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си.“
Дямолът пак се усмихна:
„О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“
„Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . .“
„Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
„Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“
Момъкът се вслуша. Странно – защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
„За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“
Момъкът отчаяно махна ръка:
„Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“
Дяволът: „Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
„Виж голите им кървави меса!“
„Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . .“
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . .“
„Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!“
Момъкът махна ръка:
„Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!“
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
„Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
„Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“
„Напротив – най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
„Да бъде! Вземи ги!“
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
„Кой си ти?“ – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
„Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“

Ето такива са!





Най-четени публикации за имоти:


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *